Мразя тишината на врабците
сгушени под зимната ми стряха,
както и сълзите във очите
дето като врани ме кълваха.

Мразя, сам когато си говоря
мълчаливо ехо да отвръща,
а мечтите - празни коридори
като октопод да ме прегръщат.

Мразя и беззъбите недели
скрили се от шумно ежедневие
и да чакам лястовици бели
смисъл за душевно изцеление. 

Мразя да пронизвам хоризонта
с погледа наострен от проблеми
и когато искам, да не мога
кроткост да налея в свойте вени.

Мразя се когато нещо мразя,
ала без да искам се увличам,
но дори тогава аз си пазя
чувството да мога да обичам.
 

"Мразя се когато нещо мразя,
ала без да искам се увличам,
но дори тогава аз си пазя
чувството да мога да обичам."

Чрез мразя казваш, колко силно обичаш!
Само едно любящо сърце може да каже това!
Поздрави!
Отново прекрасно стихотворение, за което ти благодаря!!!

Не спирай да обичаш или да мразиш...:)))

Дори омразата ти от обич е родена...