Искам те красива в моят дом

с бална рокля в приказна каляска

теглена от черен, расов кон

за юзда захапал слънчев блясък.

 

Донеси ми дъхави цветя

с капчици роса за да са свежи.

Постели ми лунна светлина

и ме викай, без да се оглеждаш.

 

Ще изляза до вратата сам.

Костюмиран, с цялата си прелест.

Своята усмивка ще ти дам

за да съм в каретата до тебе.

 

Нека ми завиди тоя свят,

че красива дама ме отвежда.

Завистта е като летен град,

чупи и последната надежда.

 

Не показвай острата коса.

Тя е за страхливи земни твари..

Аз ще знам, че ти си ми смъртта...

Няма нужда и да разговаряме...

Рано ти е да я каниш
,но иначе ми прави впечатление ,че стиховете ти стават все по- хубави!
Поздравления

Много ,много добре казано

С появата на любовта умира едноличното битие и се ражда андрогинната цялост. И от тази гледна точка стихотворението ти е една нустоимо споделена жажда да дариш себе си, да се слееш с оня, който те кара да се чувстваш в друг свят.