Пътят пред мене е вече ледено бял.

Няма надежди които да ги стопят.

Поне да е киша напред. Поне да е кал.

А то е пързалка. Сега едва се върви.

Искам да тичам. Треперя. Конкретно стоя.

Подобно на панти ръждясват всички мечти.

Викът ми, прилича на гробната тишина.

Мастилото синьо, сякаш е мъртво от студ.

Искам да пиша вече с червено мастило.

Птиците даже ме мислят за някакъв луд,

Който зазижда огън във топла камина.

Зад мене е цветно, килим от уханни цветя.

Животът е права, отдавна не е кръговрат.

Мисля на място. Замръзващо си мълча.

Обсебен съм сякаш до кости от белия цвят.

На кръста, шушулки се впиват във моите длани.

Не кръв, а потича от тях въпрос след въпрос.

Ако ледът се стопи, какво ще остане

да ме крепи, да съм част от духа на Христос?