Дяконе, де си? Народът е в робство държавно.
Няма водач. Липсва му силният дух.
Псува властта и проклина управата тайно.
Моли се Богу, но Той за молитви е глух.

Цар си избра, дано да потръгнат нещата,
но царедворците бяха опасен пожар.
Джобовете пълнеха, вместо да пълнят хазната.
"Щом има Султан - ти попита - защо ни е цар?"

Той си отиде. Избрахме си антихристи.
Султанът и с тях във властта добре се сдуши.
Апостоле, знаеш еничари, но комунисти?...
Бога не тачат и не признават души.

Пак сме под робство. Султан си имаме даже.
С теб го сравняват дори, по хъс и по ум...
Народът е същият, все угнетен и премазан.
Има Родина, а сякаш живеем в катун.

Срещнеш ли Ботев, Бенковски, Хитов и Кочо,
ти им кажи, че страда народът ни днес.
Бедният, все е на прицел, все е нарочен.
Богатият, гони до дупка свой интерес.

Много мога да пиша. Трепери ръката.
Някой четящ, на стиха ще се смее дори.
Дяконе де си? Отново те глътна мъглата,
липсват ни твоите честни, сини очи.

Време е вече. Вземи прероди се.
Чисти идеи подобно байрак ти развей.
Хлябът горчи, омерзен е, даже е клисав.
В робство Апостоле, знаеш, не се живее...

vqrno mnogo silno mnogo istinsko!

да те поздравя и тук, от сърце...