Валя дъжда. Навсякъде валя.

Бях мокър чак до кости - не отвътре.

Хербарий бях от есенни листа,

подгизнал бях, ала изпълнен с мъдрост.

 

Бях вкусил от студа и от страха.

Усетил бях прииждащата зима.

Аз търсих в планината топлина,

 за да живея, тоест да ме има.

 

Над мене се изливаха води,

но планината беше ме пленила.

В краката ми се пенеха вълни,

душата ми се молеше на Рила,

 

великата вълшебна планина,

горяла, къпана, но оцеляла.

Аз гледах как приличаше дъжда

 на някакво планинско наметало.

 

Блестеше само нейното Око,

видяло, че любов струи от мене.

Аз бях прашинка във дланта на Бог,

а Рила беше цялата зелена.

Прекрасно нещо е да те залива планински дъжд и стихът ти да ми напомня за това. И затова, благодаря ти!

да е светло в душата ти, Вале!
Невероятно красво стихотворение и изпълнение.
Желая ти здраве!
Прегръдки - Илка