Денят ми рухна сякаш изведнъж.

Най-хубавото слънце си отиде.

Изля небето тъжния си дъжд.

Душата се затвори като в мида.

 

От силен мъж, превърнах се в дете.

Сълзите, ми целуваха лицето,

а спомените - пъстри цветове,

се впиваха кинжално във сърцето.

 

Надгарчаха ми жълтите звезди.

Луната беше тъжна и самотна,

а аз стоях с подпухнали очи

като отвързана в морето лодка.

 

Но как да нарисувам тишина,

щом птици пеят в голите дървета,

а с мисълта, където да се спра

ухае на разплакани куплети?

 

Отново ме приспива самотата.

В гърдите имам мъртва буца лед.

Животът ми е още по средата.

Далеч сега е бащиният плет...

" Но как да нарисувам тишина,

щом птици пеят в голите дървета,

а с мисълта, където да се спра

ухае на разплакани куплети?"

Буца застана на гърлото ми...

Светли, празнични дни!!