на Пламен Ставрев

Колко листи мълчат побелели!

Колко струни без пръсти ръждясват!

Колко песни пред припев са спрели,

а звездите със утрото срастват!

И когато пътеката свърши,

нищотата все пак продължава.

Спомен можеш с камшик да завържеш,

но без жито не меси се хляба.

Колко зъби, сълзи са захапали,

а езика трепери мълчейки!

Тя, душата прилича на вятъра,

вместо знаме - развява жалейки.

Колко птици си губят перата

в злободневния порив нагоре!

Как дрънчат на душата стъклата

щом изсъхне поредният корен!

И от нищото пада завеса

и студее подгрятата сцена.

Тишината трепти като песен

на шуртящо прорязана вена...