Поп след служба, тръгна към реката.

Да се поразходи бе решил.

Там видя на водопой сърната.

Заговори с тембъра си мил:

"Твоите очи са ми познати.

От къде пред мен се ти яви?

Бог ли да те срещна тук, те прати?

Моля те не бягай! Остани!

В черно сам облечен, не защото

нося черно в своята душа.

Просто е такова облеклото...

Бог е в бяло и е светлина."

И тогава, о, неземно чудо,

проговори тя с човешки глас:

"Аз съм тук сега, съвсем за друго.

Просто жаждата си утолявам аз.

Страх ме е от хората защото,

те не са това което са.

Те си крият, все зад облеклото

непознатата за тях душа.

Някои все на другия помага

докато получи своя дял.

От капани, страх ме е и бягам!

Ти водач си, не и идеал...

Никoй да върви след мен не искам,

никого и не проклинам аз!

Да, сълзят очите ми - от истина.

Разлики големи между нас."

С лекота, реката тя прехвърли

и в горичката-живот се скри.

Попът пак във църквата се върна

със молитви да се утеши.