Стените се вглеждат в ъглите на мойте зеници.

Сълзите закръглят до точност една самота.

Орелът самотен се води в семейство Птици,

а мен пък ме водят - Прашинка от вечноста.

Таванът се вглежда във пода и после обратно

подът погазен, е вперил нагоре очи.

Не дишат от скука и най-полуделите атоми.

Една безпричинност вибрира и остро мълчи.

Стъклата се вглеждат в простора и вятъра спират

да впие промяна, в безшумният вътрешен свят.

Леглото е тихо, oт скърцане не разбира.

Картина разказва за случка във приказен град.

Всеки се вглежда във нещо и жадно попива,

подхранва надежди и трупа изконни мечти.

Душата ми само е луда, крещияща и дива...

Не може тя просто така като тях да мълчи.

Който се вглежда във нея и там разпознае

частица от себе си или поне малък блян,

той окрилен до смъртта си със хъс ще дерзае.

В душата е смисъла. Всичко красиво е там.