И слънцето кърви като заклано,
въздухът трепери от уплаха,
небето носи свойта жежка рана,
задъхва се от задуха земята...

 Насекомите луди са, щуреят
и дразнят със присъствието всички.
Птиците да полетят не смеят,
завяхват и цветенца и тревички.

Пече като печална орисия
и тишината сякаш е заспала.
Лято е. Тежи като магия
от спомена за зимата и шала.

Студеното, понятно нерви стиска,
но лятото защо души и мъчи?
Разбирам всичко само, че не искам
от топлото отново да се гърча.

В сянката лежа и чакам заник.
На сянка всеки може да се скрие.
Натиска мисълта бутона "Паник"...
Потта тече изхвърлена и вие....




 

когато е зима - мечтаем за лятото
през лятото жарко - за зима приказваме
а пролет? - зелена е
а есен - какво да събираме

Много тежко ми се стори. Има нещо скрито и някак си ме притесни това стихотворение. Четох, четох отвън и влезнах да напиша това. А може и неправилно да съм го разбрала.