На чужди думи и на чужди мисли
не ставам роб, за нищо на света.
Достатъчно робувам аз на листите,
а те благодарят със тишина.

Как искам ден поне и аз да мога
без листи да се чувствам светлина,
но вътре ме изгаря сякаш огън
и вземам химикала да горя.

Не съм достоен, знам, за свободата.
Робията е начин на живот.
В мен думите се блъскат, из главата.
Подреждам ги, за да им бъде гот.

 Тъкмо попривърша, пак напират...
 Робия е! Аз листите хабя...
Робите уви, не ги разбират,
те вечно имат вътрешна борба.

Животе мой, нещастие сегашно,
не ме пълни със чужди страхове.
Робията е моето богатство,
проклятие с което ще се мре.







 

подреждам ги, за да им бъде гот!

Подреждаш ги - и те се кефят,
намират си пролуки и с други думи нейде
приказка си имат, а пък твойте листи
от думи бликат, мислите напират...
такова робство прави ни човеци.

А не си ли свободен точно чрез нея?

Поздрави, Вал!

"Животе мой, нещастие сегашно,
не ме пълни със чужди страхове.
Робията е моето богатство,
проклятие с което ще се мре."

Горчиво е, поете... но вярно.