Дъждът е сух като червено вино
и милва уморените ми мисли сякаш, че по вените разлива надежди и мечти кристално чисти.
Небето е притихнало до сиво и кротко ръси спомени на капки. Усещам ги, как в тялото попиват... Чадър не нося и не слагам шапки.
Мълча и слушам ритъма на дните, повярвал, че си мия лошотата. От блясъка на вяра във очите в небето появява се дъгата.
Извита от наслада и доволна, че моята душа я прави пъстра, усмихна се щом чу, че я помолих да се превърне в пътя ми към кръста.
Разпятието, знам, ще ми е леко по шарената черга ако крача. Животът като цяло е пътека, а пътят ми към кръста е задача!  

Браво!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

че чак го почувствах като нещо много мое... Нещо, което ме докосна дълбоко, дълбоко...
Вал, благодаря ти... Пречистващо хубаво ми действаш, като те чета... А това, което сега прочетох, е невероятно!... И като знам с каква лекота редиш думичките... Сигурна съм, че си го написал на един дъх!... Така, както ти можеш... Ами..., това е твоят свят...вътре... Богат, стойностен, огромен!... И чрез красивите думи го представяш на нас, твоите приятели!...
Прегръщам те, Вал... Дано го почувстваш там..., далече, в наааай-северния Север...:)

mnogo e dobro...smisleno,osaznato..Xaresva mi vsi4ko onova ,koeto e osaznato!!..Pregradki.

"От блясъка на вяра във очите
в небето появява се дъгата."
И... всеки си носи кръста, но наистина първо трябва да извърви пътя до него...
Още една прегръдка нали няма да ти дойде много?
:)))