По улицата глуха и безкрайна

тя стъпваше с походка-тишина.

От вятъра на шепнещата тайна

се раждаше брилянтната мечта.

 

Загърната от погледи хапливи,

с усмивката-фенер за тъмнината,

търсеше вратата за щастливите,

а улицата беше на съдбата.

 

Прозорците горяха като клади,

вратите незалостено мълчаха...

Надеждите, държаха я изправена,

а мислите опората и бяха.

 

И сякаш се скъсяваше безкрая,

шансът беше някак нелогичен,

не къща, а дори щастлива стая

да приюти бездомното момиче...

 

Тя в търсене, не бе дори разбрала,

че няма незаключена врата

и много късно беше проумяла,

че щастие е нейната съдба.

 

заключени сърца...

По улиците вечни на съдбата
ще скита, зрънце обич да открие.
Подкрепата единствена - мечтата
с воал от цветове ще я покрие.

Не къща, не стая,
а щастливо кътче
искам да ти пожелая!
Без залостени врати
и прозорци-
с изглед към безкрая...