Отивам си ненужен никому.
Какво остава подир мен?
Сурови поетични викове
по този свят опропастен,

усилията да направя
от думите си светлина...
Сина си учих да забравя
обидите на глупостта.

В очите исках да се вглежда,
не в мавзолейните витрини
препълнени със безнадеждност
от кич и ценови картини.

Посочих му самата диря.
Той тръгна. Аз се уморих.
Но трябва ли да го възспирам
щом вярата си му разкрих?

Мечтая изгрева му ярък
преди да свърши моят ден.
Ще се лиша от сетен залък,
за да успее, но до мен...

Да знам, че утре ще се случи,
борбата с хъс ще продължа...
Не искам сине да те уча
да чакаш свойта свобода!

"....Не искам сине да те уча
да чакаш свойта свобода......" това е най- силния призив - дано си го вземе за напътствие !
Поздравления !

Имаш страхотни попадения- едно от тях е това!
Поздравления!:)

"Сина си учих да забравя
обидите на глупостта."
"Не искам сине да те уча
да чакаш свойта свобода!"
На това учех и моите синове!Сега се питам дали съм била права?!
По-лесно се оцелява, когато си мижитурка.
Но тук не става дума за физическо оцеляване...
Мъчно ми е,че бездуховността е издигната на пиедестал!:(