"Спрях пред вратата ти, плътно затворена.
Дълго я гледах, но не посмях,
пак да почукам и тихо да вляза.
Стоях колебливо, обзета от страх."

Жени Георгиева

Вратата ти, отдавна е затворена.
Отдавна няма пушек във комина.
Цветята ти, отдавна нямат корени
и в бурени е цялата градина.

Под стряхата, не идват лястовички.
Прозорците са стиснали клепачи.
Домът ти е безводна воденица,
от тишина готова да заплаче.

На прага ти, приседнах да почина.
От пантите, ръждата ме прегърна.
Почувствах се ненужен и изстинал,
а бях за топлината ти се върнал.

Вратата ти, мълчеше уморена
от моето отсъствие голямо.
Сълзите ми, се стичаха студени,
ала ключът за бравата го няма...

Вратата като преход между света вън и вътре ...тук може да илюстрира твърде много посоки за разсъждение. Чия врата? На нечии сърце или на собственото Аз. Отчуждение от нечия душа, или от своята собствена идея за щастие.

Стичащите се сълзи са безпомощен, но твърде красноречив жест който придава на вратата и статут на икона.

Добро!

като изключим някои запетаи, но сърцето не пизнава пунктуационни знаци.

Вратата е границата, която си поставяме понякога...

Поздрави, Вальо!:)

"Прозорците са стиснали клепачи.
Домът ти е безводна воденица,
от тишина готова да заплаче..."

Все по трудно намирам думи да опиша колко много харесвам поезията ти.