Мен светофар попътен ме ужили:
"До тук! Червено! Нямате късмет..."
Да продължа? Не ми остават сили
макар, че съм със карта, не с билет.

Защо червено пътят ми препречи?
Аз пия водка, тоест концентрат
и на to be ли вече съм обречен,
на травиален Шекспиров цитат?

Педалът ляв натиснал съм до дупка,
десният форсирам с нервен тик...
Забраната-решетка да разчупя?
Мълча, а в мен изригва мощен вик:

"Махни крака си ляв, препускай смело.
Пътят твой, не се пресича с друг.
Стъпи газта на Божието дело,
греховно ще е да останеш тук."

Очите ми попиха хоризонта.
Червеното потъна във мъгла.
Мечтата като вятъра подгоних,
но не достигнах... блъснах се в жена.

И ето, че живота ми в червено
до свършека си цял се оцвети.
От нервност се разби една дилема
и от to be, тя стана not to be...

Съдбата е кола съвсем разбита,
не спазила сигнал на светофар.
Защо да се ядосвам до сърдитост
щом сам съм хвърлил губещият зар?

Спазвайте до дупка правилата,
че всяка грешка дяволски боли.
Далтонистите не са в играта,
те " Стоп" не различават от "Тръгни".
     

Браво! Това е истинският ритъм на Висоцки. И ти благодаря, за удоволствието да го почувствам в твоя стих. :)

Незная, да аплодирам ли силния стих или да плача с болката. Задавят ме сълзите, а аплодисментите?... Тях със сигурност ще получиш от публиката!

Много интересно заиграване с педали, със светофари... При това - ритмично!

Поздрав за стиха!