В мен се съживи отново звярът -
ужасен, потресаващ, мълчалив...
В уста с димяща маркова цигара,
в очите вместо с пламък, с мощен взрив.

Чудовище за чудо и за приказ
до пръсване издуло всички вени.
Гласът хрипти от злоба и сърдитост,
а гняв го боядисва до зелено.

Но ето, че и ужасът е кратък
щом чувства има колкото карфица.
Страхът от звяра вече е с остатък,
открил бе той неземна хубавица.

Усмивката и секна всичко лошо,
и помисли, и визия, и сила...
Тя като спомен в него денонощно
невидима усещане бе скрила.

В борбата за целувка звяра стене.
Две устни могат в принц да го превърнат.
Солените сълзи са му простени...
Таз случка в теб, надеждата ми върна.

Силата, гневът и нежността... преплетени в едно. Хареса ми коктейлът. Поздрав!

Силата, гневът и нежността... преплетени в едно. Хареса ми коктейлът. Поздрав!

Целувката, обречана да е съдбовна,
изпепелява от желание душата.
Преди да се превърне във греховна,
ще стене, ще разплаква небесата.

В стихотворението наблюдавам известна непоследователност в твърденията. Може би това се дължи на актуализирането на приказен сюжет, който се вписва в живота, или на по-обикновения факт, че героят ти се е влюбил.

Метаморфозата като ефект от нахлуването на чужда аура в твоята лична е интересно явление. Особено когато е за добро. Явно звярът е имал нужда от роза в сърцето си.

Хареса ми в предпоследния куплет идеята за невидимо, но лъчезарно присъствие на красотата като дух.