В какво не те познах!?...
  Прости!...

В ябълката,
  виждах
  твойте форми.
В забързаният ритъм на реката,
  устрема ти за живот.
В пламъка,
  усещах
  топлината на сърцето.
В звездите,
  виждах
  твоите мечти за мен
  блестящи.
С полъха на вятъра,
  докосвах
  твойте устни.
във виното,
  кипеше
  твойта страст.
В птиците,
  откривах свободата.
В листата есенни,
  като килим застлали
  голата земя
  познах
  раздялата...
Ябълката,
  се превърна в клони...
Реката,
  помътня...
Огъня пък,
  посивя до пепел...
Звездите,
  се завиха с облаци
  от чужди ветрове...
Виното,
  прокисна до горчиво...
Птиците,
  си скубеха перата...
Познах тогава себе си!
Аз бях калта която не поиска да нагазиш!...
Залепнал съм за себе си!
Прости!...

Неможе вечно прошката да търсиш
ти сам за всичко ще трябва да простиш.
За всичките мечти в живота
за пропуснатите мигове дори.

Най-трудно е човек да прости на себе си!На другите вярвай по -лесно е!:)
А стиха е невероятен!
Поздравления!

Не е честно Вал, лирическият да е толкова жесток към себе си. Това е самобичуване от което и читателят го боли. Много силен стих. Разкъсва мозъчната кора и дълбае към сърцевината!

това твое стихотворение... Няколко пъти го чета вече и като че ли все повече ми въздейства!...
Страхотно е, Вал!...Наистина... Много е истинско и...чак разтърсва, разбужда, изважда от установения ритъм!
Прегръщам те...и благодаря...