Ела в стиха ми като гълъбица.
Кацни на съществителното горе.
Запей ми влюбено, нали си птица,
а птиците за песен, не се молят...

Нека те усетят всички думи
които от гласа ти, ще потръпват.
Да заклокочат, сякаш, че Везувий
от плещите си камъни ще смъква...

Аз няма да ти преча в песента.
От тишината имам страх душевен.
Затвори ли се нечия врата
усещам се ненужен, непотребен...

Ще слушам зад пердето на мъглата.
Ще спра дъха си. Да не го люлее.
И ще задържам в себе си сълзата,
че песента със сол да не залее...

Крилете не разпервай да отлиташ...
Ще се сниша по-ниско от тревата...
За чувствата ми, моля те, не питай.
Невидими са... всъщност, от мъглата...

На птица имаш полета свободен.
При тебе много птици ще се спират.
Избираш ти от ятото огромно...
Ако отлитнат, всъщност те умират.

без невидимите чувства ще е невъзможен...

Вълшебник си,как да не ти се поклони човек :)))

много мъжествен в стиха си.
Поздрав!