На къщата ми кацна кукувица.
Закука с мелодичният си глас.
Сърцето ми политна като птица
танцуваща вълшебен, птичи валс...

Тялото остана вцепенено
да гледа как се реят звук и чувства.
Разкъсах се и стана ми студено.
Наоколо бе празно, голо, пусто...

Нима когато в танц лети душата
навред цари безмилостно проклятие?
Щом има птица, нужен ли е вятър
разпъващ песента и, на разпятие?

Ще падне ли след полета магичен
издигналата се над мен душа?
Ще мога ли горещо да обичам
щом вече съм нагълтан от студа?

Въпросите кънтят като камбана
и глъхне кукувицата от тях...
Душата ми лети с прострелна рана
без даже да извърши малък грях.

И пак във мен се сгушва уморена
от раната дълбока я боли...
А кукувицата е осланена
от моите несбъднати мечти...

като рана. Не умея да пиша поезия, но чета, а това ми хареса! Поздрави!

Проклятията губят свойта сила
и всяка птица нова пролет носи.
Душата ти ще бъде лекокрила,
щом жребият приемаш без въпроси.
:))