По улиците, снобски безразличия.
От погледите лъха празнота.
Това ли е човешкото обичане?
Нима това е всъщност любовта?

Прегърнали проблемите си лични,
препускащи пеша или с коли,
душите им, молитвено се вричат
единствено във злато и пари.

Издигат сгради, правят булеварди,
секат дървета, паркове рушат...
Уплашени от себе си се вардят,
а всъщност, само себе си гризат.

И сенките им даже са стопени,
облъчени от собственния страх.
Душите им са дяволски студени...
Не съм ли вече аз един от тях

щом толкова добре ги разпознавам?
Дано е сън! О, Боже опази...
Уплахата - надеждата стопява!
Реалността пък вярата руши!

dokato moje6 da use6ta6 tova,koeto si napisal ,ne 6te popalni6 tqhnite redici:))))))))
pozdrav za stiha!haresa mi mnogo!

Чудесни стихове ,но много , много тъжни!
"УПЛАХАТА -НАДЕЖДАТА СТОПЯВА!
РЕАЛНОСТТА ПЪК ВЯРАТА РУШИ! "
По тъжно не може да се напише!
Накъде без вяра ?

На тези хора никак не приличаш,
едва ли има призрак със душа,
която може топло да обича
и да не се предава на страха.