С кервани се разхождах из пустини.
С орлите порих синьото небе.
Мастилени мечти, сълзи, години...
И въобще мастилено сърце.

Раздавах си с писалка от душата.
Не ми повярва никой на това.
В мастилените облаци луната
се криеше, да нямам светлина.

Мастилено се самоцапах даже.
Превърнах се в петно от словеса.
Мастилено не можех да излъжа,
не знаех, за мастилена лъжа.

И истините ми омастилени
боляха всеки който ги чете.
Мастилено мен днес ми е студено.
Метнете ми мастилено въже.

Ще висна като счупена писалка.
Изчезна ли, поне едно петно
мастилената ми мечта да чака
и да крещи с мастилено - ДАНО...

Защо си мислиш,че не вярват
в мастилените ти слова
да знаеш,че и други има
да тънат вечно в мастила...
И като пишеща машина
отдавна в мене оцеляла
по клавиатурата подскачам
дори захвърлих химикала...
Загубих я отдавна вече
любимата писалка стара
но туй изобщо не ми пречи,
с мастило пак съм се оляла...:)

От него няма отърване!

Успееш ли да се опазиш чист,
словата ти диктуват се от пулса.
Крилат ще бъде белия ти лист,
мастилото - печат на верен усет.