Загубих се в тълпата на деня.
Посоките ме гледаха свирепо.
 В ушите, остро вятъра пищя,
превръщайки слуха ми в шепа пепел.

Под мене киша, а над мене пек.
Ръцете ми, размахани въжета.
Очите ми гризат добър човек.
В корени превръщат се нозете.

Сърцето разтопена буца лед
по вените опитва да изчезне.
Не знам коя посока е напред.
Навсякъде блести ужасно черно.

Вселената пищи като дете
загубило любимата играчка.
Поглъщат ме неземни страхове,
които първо здраво ме намачкват.

Загубих се. Далече е нощта.
Клетка лабиринтна ме обгражда.
Опитвам се да викам, а звъня.
Пресъхвам от животовата жажда.

Изумителни словосъчетания и вълнуващ ритъм.Огнен стих, препускаш със силни емоции.
Поздравления !

Ех, мило момче! Невероятен стих, сякаш своето състояние видях! Поздрави! И нека следващият да бъде наситен със свежест и нежни трептения!! Хубав ден!

Страхът е враг, сковава мисълта
и вярната посока бързо губим...
Ще видиш лабиринтната врата,
от този страшен сън ще се събудиш.

Въпреки внушението за загубване в хаоса на събитията с подробностите и детайлите им, има невероятен синхрон в тези настроения...
Духът е с теб, осъзнат и способен да пази равновесие.
поздрави!