Не ме оплаквай. Тиха е луната.
Ти моята съдба предначерта.
Аз пия от недрата на тъгата,
а ти летиш с криле на свобода.

Проклинам свойте земни прегрешения,
а ти щастливо дните си редиш.
Аз сея в себе си погнуса, отвращения...
А ти отново за любов твориш...

Не съм достоен с думи да оплитам.
От истините мога да горя.
Вместо участник се превърнах в зрител.
Вместо да топля, вече те боля...

Наказан съм и кръста си ще нося.
Надянах сам аз трънните венци.
Заплюват ме днес моите въпроси,
пирони са самите ми мечти.

Нека любовта ми накълвана
в живота-моят кръст, да си виси.
Нека не възкръсва, а остане
урок за всички сбъркани съдби...

Много ми хареса!Благодаря!Определено има оригиналност в изказа !

Превръща се пак болката ти скрита
в прекрасен стих, простори очертал.
Щом имаш сили още да обичаш,
на прах ще стане твоята печал...