Тишината вече ме измаря.
Спомен от усмивка ме души.
Опитвам се на ум да разговарям.
Монолога, в ехо не кънти...

Празното пространство е окови.
Чувствам и небето за стена.
Хиляди въпроси в мене ровят
като червей, рохката земя...

И кънти главата като рупор,
ураганно в ехо се върти.
Отговори търся, ала сухи
вехнат те... Дали ще завали?

Впиват се пироните в ръцете,
времето палач и то мълчи,
а венеца трънен е в сърцето.
То от болка спира да тупти.

Нека си проплача битието,
скърца във зъбите ми греха.
Като сняг белее ми лицето,
а трябваше да бъде светлина...

Много силно!

"венецът трънен е в сърцето" ...