Звездите като камъни тежаха

в очите на смълчаната вода.

Луната беше тяхна златна стряха,

а тишината, тяхната съдба.

Водата се превърна в огърлица

с наниз от блещукащи мечти…

А вятъра бе лекокрила птица

поклащаща блестящите води…

Тишината, сякаш бе оркестър

подготвила поредния концерт…

Звучеше мрака като нежна песен

която ме отвеждаше при теб.

И щастието като топла дреха

полегна върху моята снага.

Поех към теб по звездната пътека

и зазвуча тогава любовта…