Ръката си, протегнал е в студа.
Артритни пръсти чакащи монета...
Джобовете му пълни с тишина.
Сърцето му, от спомените свети...

В очите му  - разкъсани платна.
Зениците - като звезди не гаснат.
И него го достигна участта
да проси, след раздаваното щастие.

Две кучета усетили любов,
нозете му, подгряваха с телата...
Единственият смисъл за живот
бе в сградата на старият театър.

Днес публика загърната в кожуси
не виждаше протегнатата длан.
Сълзите по замръзналите бузи
проклинаха безчувствената сган.

И кой ли днес за миг ще се досети,
че молещият за трохичка хляб
преди години, влизаше в сърцето
с таланта в своя театрален свят?

И оня, който жегваше душите,
сега невидим биваше за тях...
О, Господи, къде са им очите?
Безочието е болезнен грях.

Тъжна е тази сцена-живот за съжаление. И може би затова ражда такива прекрасни стихове!
Поздрави!

в прагматичния и комерсиален свят,бездушието не липсва за съжаление....

дори и само този ред е достатъчен, за да каже много, много. Успяваш невероятно!