Странен диалог дочух наскоро.
Небето и морето си говореха:
 "Синьо като мен си общо взето -
поде разпенено и яростно морето -
но в мене има истински живот
и лятото съм пълно със народ...
Какво си имаш всъщност, питам, ти?
Оглеждаш се все в моите води."
Небето не остана по-назад:
" Аз мога да прегръщам този свят.
В мене Бог живее, затова
не мога с теб море да се сравня.
Луна и Слънце, хиляди звезди
са мои вечно светещи очи.
От мен се пълниш всъщност със вода
когато се разплача със дъжда."
" Аз всеки ден целувам своя бряг -
поде морето разгневено чак -
кого целуваш, ще попитам, ти?
От самота са твоите сълзи.
В мен птиците, разперили крила
с душата си усещат свобода..."
Да чуя краят, не дочаках даже
защото знаех кой какво ще каже.
Поука си вземах от диалога.
Ще ви я кажа. Да мълча не мога:
Когато спорят, несравними двама,
смисъл в спора, всъщност просто няма.
Цениш ли само своето лице
то никой теб не ще те разбере...

невероятно е.

"Когато спорят, несравними двама,
смисъл в спора, всъщност просто няма..."

* това е силния край на стиха! :))) няма смисъл да спорим, Вал... ;))))