Пресякох тротоара на нощта
и някаква звезда ми се усмихна.
Дали не беше моята Зора,
която със стиха си бях повикал?

Блестеше като шлайфан диамант...
Очите ми попиваха във нея
и сякаш от магия обладан,
усетих смисъл още да живея.

Но слънцето ревниво я закри
и блясъка си хвърли върху мене...
Аз ненавиждах всичките лъчи...
В душата ми бе тъжно и студено...

Дали ще видя своята звезда,
усмихната за мене пак да свети?
Уцелен бях в сърцето със стрела...
Във камък се превърнаха нозете...

Нощта ще чакам пак да изтече,
с очите жадни пак да я отпия.
Аз Слънце в мен не искам да пече,
достатъчна е звездната магия...

Като звездна балада се лее стихът ти!Има много нежност, любов и надежда в него!...Щастливка е звездата,вдъхновила те за този стих!Поздрав-Ружа

завладяваща... А пък и ти си я предал толкова чувствено, копнеещо...Чак въздухът трепти... Долових го...
Много ми хареса, Вал!...