Очите ми тревога само пият,
а устните молитви все шептят.
Мечтите ми уплашени се крият,
а дните ми... тях врагове броят...

Лицето ми - изцапано от сълзи.
Ръцете ми -  мазолести от гняв.
Сърцето ми отново се разхълцва.
Дори в ковчега - пак ще бъда прав,

додето някой, (Дявола прегръща)
отново сатанински пие кръв...
и жива плът в студен метал превръща
да може да е с теб, да бъде стръв...

Но нека като млъкнала камбана
в живота ти безмълвен да тежа.
Завет написах... нещичко остана...
и ври във мен до кипване кръвта...

Сред ангелите нека да съм бяло.
Сред дяволите нека да съм кръст.
Понякога финалът е начало...
Човек е бил и си остава пръст.

...Разтърси ме...
...Знаеш ли, прочетох го няколко пъти вече... И все повече ми въздейства!...

Ася, почувствах , че трябва да го споделя, макар, че дълго беше само на хартия и скрито от очите на други...Явно е имало защо...Благодаря ти, стиховете живеят тогава когато се съпреживеят и почувстват...