Града не ме посрещна с дъжд,

не ме посрещна и със слънце,

но сякаш нещо изведнъж

покълна в мене като зрънце

захвърлено от лош сеяч

попаднало на блага почва.

То-утрото ми е палач

убийствата си, с мен започва.

Разглеждам хорски самоти

загърнати във топли шуби

и в мен започва да боли

от змийските очи на луди...

Стискам здраво три неща:

куфар, портмоне и нерви,

че в клетката на глупостта

ме дебнат хищници мизерни.

Те чакат звездният си миг

илюзията да разбият

и със двуострият език

открита жертва да увият.

Но погледа ми е камшик

държа дистанция голяма.

Нали на Бог съм ученик,

а по-добър учител няма...