Години като наниз наредени

без спомени. Изсъхващи в сърцата.

С надеждата за някакви промени

за бъдеще щастливо на децата.

Години на бездействие и хаос,

убийства, кражби, лъгане, мълчане...

Всеобщ народен повсеместен траур

и ехо от умиращо ридане...

Години като пещера студена

отворила бездънното си гърло...

Като красиво цвете осланено,

окапващо от ароматна мъдрост...

Години като бреме на плещите.

Една ненужна балканджийска чалга.

Отворили на хищници очите,

отнемащи на бедните и малкото...

Години като роби ослепени

верижно се изнизват, отминават,

с надеждата за някакви промени

които във действителност не стават.

В реката на живота, те са тиня

зацапваща голямото корито.

Ще видим ли водата бистро-синя?

Сърцето от въпроса ми е свито...