Очите ми пресипнаха за теб,

часовникът с отрова се нагълта.

Стаята - обширна гола степ,

диша с мене, но изглежда мъртва.

 

По стъклата капе тишина

и стените се целуват във ъглите.

Лампата от мъка изгоря,

никой за смъртта й не попита.

 

Вратата не скрибуца от печал,

останала да зее - празна яма,

на гвоздея виси жалейка - твоят шал.

Портретът ти отдавна там го няма.

 

Нахлува студ, аз целият горя,

пожарът ми изтиква студовете,

а в стаята ухае на жена -

от вазата с любимото ти цвете…

 

Реалистична е твоята картина.
Тъжна ,но истинна.Кой знае защо
красивите неща са винаги малко или
повече тъжни.Поздрав :))))))))))))))

Чудно!

Поздравления и поздрави.. :)*