В мене пак завяха ветрове
и студ обви душата ми гореща.
Усещах се отхвърлено дете
и като църква без горящи свещи.

В ума ми се забиваха игли,
а дробовете стягаха въжета.
Усещах колко много ме боли...
Изглеждах здрав и силен общо взето.

И лутах се в посоките във мен
и сам не знаех вярната посока
и мира нямах всяка нощ и ден,
от студ във мен болеше до жестокост...

Но явно този път е отреден
от Бог - по него някога да мина.
Не го търсете той си е за мен.
Измерва се не с метри , а с години...

Скъпи Вал,това е търсенето на твоята душа.Страданието е мъдрост която извира от твоя стих и я извисява в търсене на истината!Филосовска и силна както винаги!
с обич твой фен ДЖУЛИЯ БЕЛ